Хронологията на една любовна история в три части.

Та така. Седим с Катарина на една закътана пейка в парка. Набиваме турски хляб с връзлюти маслини, хумус, разни зеленчуци на грил и салата от леща. Паля джойнт за десерт *Катарина ми го донесе като подарък за рождения ми ден* и в пристъп на отлично състояние на духа и разказвам за конфузните моменти. Тогава под влиянието на алкохол ѝ пращам сърцераздирателни песни *не на Катерина, на НЕЯ*. В отговор обикновено получавам многозначително мълчание или друга песен по възможност също толкова сърцераздирателна. Тези конфузни моменти не успяват явно да ме деморализират. Просто обичам да ме третират зле.
От малка имам особен афинитет към страданието. Когато 9ти клас четох "Ана Каренина" ми се прииска и аз така да не ям, да не спя, да линея с празен поглед в безкрайната пустош, мъчена от безнадеждна любов. В студентските години виждах безкрайните безсънни нощи отдадени на чертане и правене на модели в романтичната светлина на творческа неуморимост. Накратко - просто си падам мазохист.
Да се върна на Катарина. Та както ѝ разказвам за сърдечните ми страдания и огромната ми наслада, която изпитвам от тях *като музикален килим пускам от телефона си песните, които съм пращала*, тя се сети за една собствена история. Нейно бившо гадже ѝ праща запис на аудиокасетка с песните, описващи разочарованията и болката му при тяхната раздяла. Този разказ страхотно ме вдъхнови и помолих Катарина да ми прати листата на микса. Този младеж, на име Бен, е моментният ми личен герой. Заглавието на записа гласи "Махай се!" и това окончателно ме спечели и убеди в поетичната му душа.
Катарина ме заклева на няколко пъти да не съм посмяла да Ѝ пратя някоя от песните. В противен случай ще дойде до София или до Берн и собственоръчно ще ми пренареди костната система. "Слушам и изпълнявам! Честна пионерска!"
facebook 21.05.2013, 1:19 през нощта.
"Ехо, трябва да знаеш, че Бен е подредил песните на записа в хронологичен ред. В началото са любовни песни, по средата става въпрос за разочарование и накрая са повече песни на омраза. Казва, че това било неговото емоционално развитие по времето, когато е бил влюбен в мен. Тъй че трябва да чуеш песните във вярната последователност.
И така:
1. The First Day Of My Life - Bright Eyes
2. Piazza, New York Catcher - Belle and Sebastian
3. Königin - Rosenstolz

Останалото ще пращам по-нататък. Трябва да има напрежение.
Спи хубаво!"

Както вече казах: този Бен го обичам, идол ми е! Сега пускам първите три песни от цикъла - периода ала Дамян Дамянов. Очаквам продължението.

От Антончо

Наскоро се чух с Антончо. В интернет пространството. Стана ми мило и драго. Много хора ми липсват откакто смених местоживеенето. Поканих го да ми гостува при възможност.
'Мерси за поканата. Ако наминавам към там ще се обадя непремено.'
'Дааааа, ша та посрещна, няма да се плашиш!'
'Аз съм живял до Берлин в едно градче.'
'Къде това?'
'Cottbus се казва. Мноу отвратителничко.'
'Чувала съм го, ама не съм била там.'
'Изкарах два месеца и духнах към Aachen.'
'Лелей, страшно звучи!'
'Там, там депресийка, не е за хора там. Купих си билет за 24 евро и за 12 часа, с 10 прекачвания стигнах от най-източната до най-западната точка.:) Беше ранна зима, тръгнах в 5 сутринта.:)'
'Това е като пътепис на бай ти Алеко.'
'Да, може и пътепис да се направи. Имах и тиган, и колело.'
'Лелей, "До Чикаго и назад"! Тигана е много добро! Има едно мило, битово-пасторално звучене!'
'Рангел сготви вечерта наденица с боб и наистина стана пасторално и чудесно. ... Някаква задушевност се чувства като си ги спомням.'

Мдам, тази вечер и аз се храних с чужди спомени. Спомените на Антончо.

сцена и подобни ми

Да кажеш мръсни думи, да ги напишеш, да ги наковеш върху лист. Смело, ако не е от чиста провокация, иначе сцена на словесна маструбация. Толкова дълго повтаряме една и съща сцена, без особено качествено или количествено изменение, че след час повторение ми се присира. Истински. Буквално. Анатомично, физиологично. Вървейки към тоалетната изпитвам наслада предвкусвайки минутното осамотение, секундите тишина, без да се налага да търпя безкрайното въртене на пета около собствената си ос.
------------
Вратите се отварят, със следващия персонаж - нова сцена. Вратите се затварят. Акт 2. Друго действие. Между две станции на метрото. Аз съм наблюдател и едновременно част от всичко.
------------
Аз нямам нужда да ги виждам. Главните герои няма нужда да се гледат. Ако играят зле можеш да чуеш грешките им, ако са добри е още по-безинтересно, защото идеалната картина е в главата. Нужен е само звук, за да даде темпо на въображаемото действие. Обичам да гледам реакциите по лицата на зрителя. Техният текст не е още написан, тяхното действие е непредвидимо и автентично, в тях има магия. Ако играта е добра, реакцията на зрителя е като едно цяло, във всяко лице се чете една мимика. Ако е много добра, обаче, има толкова реакции и чувства, колкото са зрителите. Спуснете желязната завеса. Веднага.

Искам да се возя на Маруся

На 2ри май пристигнахме. 120 дни и не мога да се отърся от очарованието и мигновеното си влюбване в този град. Всеки ден се качвам на друга фигура от въртележката. Но не се въртя в кръг, а политам като на Маруся, и нищо не се повтаря. Поне засега. Всяко ново кръстовище предлага друго действие и нови актьори.
Вчера вървяхме в нощен Истанбул, кафенета и димящи наргилета. Единствено мъже насядали на чай и сладки. Часът е 2 и 15 през нощта, а ние сме на Sonnenallee в Берлин.
----------------
На спирката седи мъж. С голяма широкопола шапка. На шапката *най-вероятно от самия него* са закрепени сухи цветя, гердани с цветни мъниста, драперии, разноцветни, бляскави, спускащи се от шапката до ревера на тъмносинята му мантия. Сякаш е събрал всичко шарено и магично от живота си и го е закърфичил на шапката. Седи някак унил и малко тъжен, неразбран. Така го виждам от седалката в трамвая. Завиждам му. Заради шапката, заради пъстрия бастун (държи го елегантно, сякаш е скиптър), заради шарените му спомени *убедена съм, че ги има*, за несломяемата упоритост да остане дете.

"мечка"

Тази сутрин се събудих с глад за "мечка". Както ти я правеше. Откъсваше средата на филията, поставяше вътре сирене и смачкваше хляба на топка. Още виждам как възлестите ти ръце стискат хляба и драскотините от зайци по тях. После сипваш билков чай в жълтите чаши с кафяви орнаменти. Не искам "мечка" както ти я правеше, искам "мечка" направена от теб. Чудя се дали би харесал човека, който станах. Винаги съм искала да бъда като теб.
Няма да забравя какво казаха лекарите след аутопсията: "Учудващо добре запазени органи за човек на неговата възраст." Страхотна утеха. Дайте органите му за изложба. Занесете ги в цирка. Само тук не искам да те повтарям. Ако след смъртта ми се наложи да ме разрежат искам да съм друг вид медицинско чудо: " Учудващо е, че черният дроб още е функционирал по време на сърдечния удар." или "Странно е, че причината за смъртта е катастрофа, а не рак на белия дроб." Ще се опитвам да бъда като теб, но смятам да пия, да пуша, да не спя, да чукам (когато има какво) докато мога. Обичам те, дядо.

вик

Всеки път когато съзнанието ми отказва да заспи и отново ми връща спомените за теб и мириса на косата ти, и допира на пръстите ти, силно се надявам поне да ме помниш и да не ме мразиш. Седя като един тъжен Том Сойер на бездната на самосъжалението и не знам дали някога ще обичам така някого друг. Дори не е реално, дори е кичозно сантиментално, но не мога да разкарам кутията от гърлото си. Страх ме е да отворя уста, защото вярвам, че ще излезе нечуван крясък, първоначално напоен с лепкав гняв и болка, а после ще премине в мъчително гъргорене. Как може така да ми липсваш без никога да си била моя. Иска ми се да знам, че изпитваш поне частица от моето страдание, поне от време на време. После се мразя, че го искам. Дано си добре, дано си щастлива. Наистина. Харесвам усмивката ти.
Една фиба за коса лежи безпомощно на масата.

насън.

Сънувам. Театрална сцена. Тъмно е. В средата на сцената - кръг светлина от прожектор. В кръга - туптящо сърце. Сякаш изхвърлена риба се мята в агония. Вдигам сърцето и го стискам с две ръце, за да усетя как пулсира. Хрумва ми, че това е само шибна помпа за кръв и го пускам погнусено. Получавам устни, вратове, лакти, коси, слепоочия, вагини, крайници. Да изтръгна къс душа е трудно. Тя не се вижда. Става ми студено. Свивам се на пода на кравай и се завивам през глава с плацента. Искам да заспя отново. Без да сънувам.

Хайде, хапчета чудесни, никога да не порастна!

Аз вярвам в думите. Аз отрастнах с любимия цитат на баба ми. Не разбирам и до днес латински, но този израз мога да преведа. Verba volant, scripta manent - думите отлитат, написаното остава. "Ти български език разбираш ли?" (въпросът е риторичен и целта му е да се почувстваш леко тъп и леко засрамен) "Разбирам." Слушам и изпълнявам. Досега недоумявам защо не се записах във военно училище. Отговарям на команди като кокер-шпаниол. "бау". Когато питаха децата какви искат да станат, аз отговарях това, което дядо искаше да бъда - "добър човек" като "спасителят в ръжта". И Селинджър наследих от дядо си. И с Пипи той ме зарази. Това е дълбока психологична травма. Травмата на вечното дете. Мога да се закълна, че Фройд е драснал поне две думи по въпроса. Не разбирам този шибан свят и шибаните му порастнали хора. И те не ме разбират.

няколко минути представление

Татяна Лолова е Уини в "Щастливи дни", заровена до шията в реквизитна пръст. Критика на Самюъл Бекет срещу монотоността на ежедневието. Химн на ежедневната ни смърт с настъпването на съня и възкресението от звъна на будилника, един своеобразен модел на Сизифово страдание и подобни глупости *интерпретацията е лична*. Адски сериозно е всичко. Миленски седи на първи ред. Сестра и е взела отрано билети с добри места. Миленски едва държи очите си отворени, задрямва за секунди (за по-дълго не успява, защото сестринският лакът услужливо я среща в ребрата). Да върви по дяволите Бекет и неговите екзистенциални лайна. Той не е пътувал 6 часа във влака от Полски Тръмбеш до София, не е хванал трамвая и се е клатушкал още половин час от Централна гара до Славейков, за да се приземи като изстискан парцал в Народния Театър и се слее с "интелектуалната" публика. Бурни аплодисменти срещу социалното зло и после се прибираме на топло в подредения дом с персийски килим в хола ("моля, събуйте си обувките, ще ви дам пантофи"). Зад стъклените вратички на секцията в дневната са подредени кристални чаши за вино, изрисуван сервиз за кафе, семейни снимки от почивката в Гърция. Майната му на Бекет. Плява и мъгла.
Обичам историите на Миленски. Мога живо да си ги представя, мога да усетя миризмите във влака и да се смея с гърло на всеки детайл.