няколко минути представление

Татяна Лолова е Уини в "Щастливи дни", заровена до шията в реквизитна пръст. Критика на Самюъл Бекет срещу монотоността на ежедневието. Химн на ежедневната ни смърт с настъпването на съня и възкресението от звъна на будилника, един своеобразен модел на Сизифово страдание и подобни глупости *интерпретацията е лична*. Адски сериозно е всичко. Миленски седи на първи ред. Сестра и е взела отрано билети с добри места. Миленски едва държи очите си отворени, задрямва за секунди (за по-дълго не успява, защото сестринският лакът услужливо я среща в ребрата). Да върви по дяволите Бекет и неговите екзистенциални лайна. Той не е пътувал 6 часа във влака от Полски Тръмбеш до София, не е хванал трамвая и се е клатушкал още половин час от Централна гара до Славейков, за да се приземи като изстискан парцал в Народния Театър и се слее с "интелектуалната" публика. Бурни аплодисменти срещу социалното зло и после се прибираме на топло в подредения дом с персийски килим в хола ("моля, събуйте си обувките, ще ви дам пантофи"). Зад стъклените вратички на секцията в дневната са подредени кристални чаши за вино, изрисуван сервиз за кафе, семейни снимки от почивката в Гърция. Майната му на Бекет. Плява и мъгла.
Обичам историите на Миленски. Мога живо да си ги представя, мога да усетя миризмите във влака и да се смея с гърло на всеки детайл.