Ген

Преди години, по времето когато казвах на майка си "Нищо не чувам, чорапа си обувам, когато го обуя, тогава ще те чуя.", когато дядо ми казваше "ох, на дядо то, сърма и злато" *ударението е на о-то*, баща ми ме наричаше "Инч-хай" *на частния дедектив естествено*, с брат ми имахме мили обръщения като "животно", "прасе" и подобни представители на фауната, а очите ми бяха "маслините на баба" (божке, все едно пиша "Парижката Света Богородица"), та в онези славни дни ставах в неделите рано и се мятах в стаята на нашите, за да събудя с прегръдка майка (горката, дори и в неделя не можеше да се наспи). Очите на майка сълзят рано сутрин. Тогава я питах "майко, защо плачеш?", "не плача, очите ми сълзят" *не ми бе особено ясно как така от само себе си сълзят, но мразех да задавам глупави въпроси, та просто избърсвах сълзите*. Тази сутрин очите ми сълзят. Усмихвам се. Не мога да не мисля за майка. Не мога да избягам от гените си. Май и не искам.