Sour Cherry

Sour Cherry
Днес беше едно такова бунтарско. Ебахме мамата на всичко и на всички. Оплюхме де що има и няма. На мушка беше днешната младеж. Ей, ние като бяхме млади то не си цепехме дънките, не си надписвахме мешките, не си плетяхме гривни. Най-голямото ми лично достижение беше като подстригах брат ми по нов модерен начин. (Тук трябва да се отбележи, че в кварталния фризьорски салон имаше за мъже два вида подстригване, съответно "мъжка" и "ученическа подстрижка", жените имаха шанс на по-богата селекция от прически, но да не се отплесвам). Та брат ми пожела да има опашка, което за времето си бе мега алтернативно. За целта нямаше достатъчно дълга коса, но това не бе пречка за моята креативност. За да постигна искания оптически ефект, подстригах тила му до средата на главата, като оставих по средата лента, за да служи за опашка. Човек може да си представи възхитата на майка ми и наложеното от нея вето да не докосвам повече ножиците и машинката за подстригване на дядо ми. Друг заветен спомен топли дните ми как едно лято след детски лагер се върнах без здрав чифт дънки. В крак с модата бях ги нацепила по колената отстрани на глезените, за да падат свободно. Не познавах спирачки що се отнася до стил! Днешното поколение. Купуват си дънките директно разпрани, с нашивки, с пайети. Слагали ли сте капси на кожено яке, зашивали ли сте с бод зад игла нашивки на Iron Maiden. Аз лично не, но метълите от моя клас ходеха една седмица с лейкопласт по пръстите. Всичко се жертваше в името на индивидуализма. А се смеех на времето на баща ми като разправяше, че те са се забавлявали с един магнетофон цяло село...

За простия селски живот

Христинка, Али и аз на вечеря. Спагети, салата, червено вино. За преддесерт трева и истории от детството. Али е от Сирия. Семейството му се прехранва от селскостопански двор. Като дете е тичал бос по земята. Нямало по-вкусно за него от голяма сочна праскова. Забивал зъби и сокът потичал по ръцете и врата. Такива няма в Германия. Аз и Христина кимаме "няма, няма". Али бил към осем годишен. Баща му купил касетка праскови и оставил Али да я пази, докато той уреди някакви неща. Али мил праскови и ял. За един час - 17 праскови. Като се върнал баща му и го питал къде са изчезнали половината праскови, Али казал : "измих ги". До ден днешен майка му разправя историята и всеки път като Али се прибере у дома, баща му купува за него касетка праскови.
Леонард Коен пее. Ние сме в Сирия, мирише на земя и пресни плодове.
В двора на чичото на Али имало огромно кайсиево дърво. Клоните му се огъвали от плод. Али и братовчедите му лягали под дървото с крака опрени в стъблото. Някой от тях ритвал и кайсии се посипвали по земята. Лежали на сянка и се тъпчели с плодове, било като в рая. "Няма по-хубав и прост живот от този на село." Аз и Хриси се замечтахме. Али добави "Толкова е прост и безгрижен, че не мога да си представя да се върна към него."

In Memoriam

BBC News:

The Swedish jazz pianist and composer Esbjorn Svensson has died in a scuba diving accident near the Swedish capital Stockholm. He was 44.

His Esbjorn Svensson Trio, known as EST, became renowned for bringing jazz to a younger audience.

They gained international acclaim playing in rock venues, using light shows and fog machines at concerts.

The music of EST drew on disparate influences, ranging from classical music to funk.

Burkhard Hopper, EST's manager, told Reuters news agency that Svensson had died on Saturday in Sweden's Stockholm archipelago.

"Musically, he was the light that lit the world because in what he did he was pushing boundaries," Mr Hopper said.

"His music inspired people in all corners of the world."

http://www.youtube.com/watch?v=Ew0Hs7-hX6E

за Мицето и мислите

Радвам се, че познавам Миленски. Разговорите с Мицето траят минимум 2 до 3 часа. Концентриран обмен на мисли. Някак ме ощастливява (има ли такъв глагол?). Думата "равносметка" хич не я обичам. Причинява ми директна асоциация с бакалски тефтер и молив зад ухо. Реших да си поставя няколко правила. Без особен логически ред и без степенуване по важност. А именно: да избягвам мазно и пържено; да спра да ръся сол по храната си с повод и без повод; да не бъда възприемана като даденост (моя задача е да го променя); да отхвърля маловажните неща в плюс безкрайност (или в минус, ако е възможно); да казвам когато нещо не ми харесва; да казвам комплиментите, които мисля. Стига за начало. Днес е почивен ден тук. Отивам да си разходя новите дрехи. Довечера ще се видя с Миленски, ще има мисловна храна. Както всеки път.

/./

Установявам странна обратнопропорционална зависимост между градуса на личното ми настроение и нуждата ми да пиша. Не че сега съм в скапано настроение, просто ми се пише. Вчера Зара получи колет. От майка и за всички и по повод Великден. Освен индустриални количества бонбони и шоколади беше пратила и от тези джаджи за сапунени балони. Със Зара седяхме поне 2 часа проснати по диваните и в духане на балони. Открихме алтернативното състояние на нирвана, а именно - да седиш метнат на някоя зелена поляна, да писукат птички и тревички (ако се наведеш достатъчно ниско, можеш да чуеш как тревата расте - май го четох някъде) и да правиш сапунени балони. В притурка някой да принася хапки и напитки, и по някой готов свит джойнт на сребърна табла. Рай. На човек наистина малко му трябва.

В обувките на един самоубиец

Има някаква романтика в самоубийството чрез скачане от мост. Сещам се за поне три филма, където това е представено така апетитно, че ти се приисква да се метнеш от първия възможен мост само заради красотата от падането. "Анджел-А" на Люк Бесон. Андре и Анджела решават по едно и също време и на едно и също място (мост над Сена) да сложат край на земния си път. Ммм, Сена, Париж, любов като на кино. Поезия.
Реалността обаче е различна. Брутално сурова към всякакви опити за подобна романтика. Виждали сте железопътни мостове. Вървели сте по тях или сте преминавали с превозно средство, или и двете. Това са пътища над влакови релси. Всички те имат нещо общо. Обезопасени са от романтици-самоубийци. Трудно е да се метнеш от тях, особено в онази част от тях, която минава над железопътната линия. За подобно геройство са нужни особени акробатични умения или резистентност към токов удар. Мдам. Да прекратиш живота си си е лично твоя работа, стига да не се бъркаш във влаковото разписание. Имах огромното желание да заснема моста в София, който ме наведе на тези дълбоки разсъждения над причинно-следствената връзка между самоубийството, мостовете и влаковете. Въпросният мост е с дължина над 100 метра. Предлага прекрасна гледка към квартал "Обеля" и безброй възможностти за безпрепятствен скок. Навсякъде освен над влаковата линия, където има двуметрова ограда, височина достойна единствено за атлети от ранга на Стефка Костадинова.
В братска Германия са решили по-дискретно проблема с досадните скачачи върху железопътни линии. Там като продължение на моста зад парапета има козирка, по която има токово напрежение. Ако имаш неблагоразумието да скочиш върху нея хванат за парапета, ще докажеш някой друг физичен закон. Човекът е добър електричен проводник, за жалост става само за еднократна употреба. И така, като самоубиец-романтик имаш възможност да скочиш отстрани на козирката, която като по чудо свършва на метър над релсите. Метърът разлика (по мои велики умозаключение) е за избягването на крак, ръка или друг крайник, отклонил се случайно при падането. Абсурд, логика, здрав разум, болен мозък, търсим ли или са ни дадени отговорите.

Животът в розово

Един месец почивка. Повече от месец. Вакуумирах се за пет седмици и се отдадох на лентяйство и сълзи. Сълзите лекуват дори и когато няма какво да се лекува. Беше около два часа следобед, делничен ден, София. Бях си у дома. Висях в "билкова", пиех кафе и се чудех как да убия следобеда докато другите съвестно (и не чак толкова) се трудеха. Избирах между алкохол, лека дрога и кино. Реших да обезспокоя брат ми, който се числи от трудещите се. "Мите, имаш ли време да провериш какво дават по кината и ми се обади, ако намериш нещо свястно, моля те." Обявила съм война на всички Мултиплекс, Мегаплекс и останали, не стъпвам в подобни и брат ми го знае. Имам избор между "Одеон", "ЕБКЦ", "Ялта" и "Дом на киното". Брат ми се обади след 7 минути и свястното беше "Животът в розово" от 14:30 в Ялта. Платих набързо и отидох. Посрещна ме любезния персонал (три на брой) на кино и фитнес Ялта. Оказа се, че съм единствена. Помолиха ме да почакам някой друг да дойде, за да пуснат филма. Тръснах се в едно канапе, надух си Тори и чинно зачаках. За моя огромна радост след малко дойде един младеж с раница. Персоналът дружно ми се усмихна със съответното подканващо кимване. Взех си билет и прожекцията можеше да започне. Спогледахме се с младежа, бяхме единствени в залата. "Частна прожекция май." Изкискахме се и беше време за Едит. 2 часа гледах в захлас, подсмърчах и триех очи зад очилата. Усещах младежа зад мен. И той хълцаше. Финал и светлина. Странно как 2 часа съвместен рев може да те направи с непознат по-близък от хора, които познаваш от години. Усмихнахме се един на друг. Сякаш имахме обща тайна. Хм...