Искам да се возя на Маруся

На 2ри май пристигнахме. 120 дни и не мога да се отърся от очарованието и мигновеното си влюбване в този град. Всеки ден се качвам на друга фигура от въртележката. Но не се въртя в кръг, а политам като на Маруся, и нищо не се повтаря. Поне засега. Всяко ново кръстовище предлага друго действие и нови актьори.
Вчера вървяхме в нощен Истанбул, кафенета и димящи наргилета. Единствено мъже насядали на чай и сладки. Часът е 2 и 15 през нощта, а ние сме на Sonnenallee в Берлин.
----------------
На спирката седи мъж. С голяма широкопола шапка. На шапката *най-вероятно от самия него* са закрепени сухи цветя, гердани с цветни мъниста, драперии, разноцветни, бляскави, спускащи се от шапката до ревера на тъмносинята му мантия. Сякаш е събрал всичко шарено и магично от живота си и го е закърфичил на шапката. Седи някак унил и малко тъжен, неразбран. Така го виждам от седалката в трамвая. Завиждам му. Заради шапката, заради пъстрия бастун (държи го елегантно, сякаш е скиптър), заради шарените му спомени *убедена съм, че ги има*, за несломяемата упоритост да остане дете.