белези

Има спомени, към които се връщам внимателно, сякаш стъпвам на сцена на местопрестъпление. Не бива да изтрия нечии следи, да сритам някой детайл, ще се наруши цялата картина. Преминавам през дните назад като през стаи и внимавам да не се опра о вратите, да не оставя отпечатъци от настоящето. Празно шише (не е от уиски или друг алкохол, това оставям на други романи), бутилка минерална вода. Нощем се будя с пресъхнало гърло. Имам странна меланхолия към пропадналото, мръсното. Меланхолия е грешно. Такъв минал момент е фикция, защото миналото ми е апатично чисто (не стерилно, защото има по някое друго леке). Ще ми се да имам белег от страшна рана и зад тази рана да се крие някоя безумна история на вандализъм, а раната е зашита с канап и превързана от едноока гледачка на бъдеще.

Има спомени, които не ми позволяват да ги забравя, истински такива, странни спомени, хубави спомени. Днес видях тази песен на Девендра, която остави на стената си. Минути след това погледнах връзката магданоз на хладилника и ми дойде една странна асоциация.

Преди години, още като живеехме с Миленски в обща квартира, бяхме ходили на пазар до турския магазин. Бяхме накупили зеленчуци и от едната торба стърчеше китка магданоз. Та натоварени с покупки чакахме на спирката автобуса към къщи. По едно време се появи една позната на Миленски, немкиня. Запознахме се. Следваше gender studies, пишеше дипломна работа на тема аборта през средновековието. Като видяла магданоза се сети да ни разкаже как през незнамсикойси век, магданозът бил алтернативата на днешните противозачатъчни. Трябвало само да се натъпчеш с нечовешки количества от гореспоменатото тревисто растение. Тази история така ме потресе, че досега като видя магданоз и се сещам за нея.

Пуснах си същата песен на Девендра и знам, че винаги, когато я чуя съзнанието ми ще бяга при теб и онази сутрин на брега на морето.