sweet chalga in time

"поради липса на естетична подходяща снимка"
Тези дни по повод социалната чалга, която се случва в милата татковина, се сетих за първия ми досег с гореспоменатата родна субкултура *както се казва - първия път не се забравя*.
Бе лятото на 2002ра. Бях се прибрала у дома за около 4 месеца след първата ми година в Германия. Една събота приехме страховитото *да не се бърка със страхотно* предложение да отидем на рожден ден на съседка на приятел на брат ми (самата далечна връзка трябваше да алармира за беда). С присъщия ни наивитет и начин на възпитание попитахме на колко години е съседката , за да вземем подходящ подарък. Цифрата 15 леко ни стресна *тогава бях на 21, брат ми съответно - 23*, но сме научени да бъдем толерантни към всички възрасти и брат ми веднага грабна плюшена играчка за подарък. Тук погрешния избор се дължи изцяло на мен, тъй като и на 15 продължавах да се радвам на плюшени играчки.
Та към 7 и нещо, въоръжени с подарък се замъкнахме на въпросното парти в съседния квартал Люлин 4 *aka - "Ляо-лин"*. Още с влизането ни забелязах смущаващо несъответствие между дрехите ни и наложения дрес-код на въпросния рожден ден, а ритмите, които кънтяха през отворената врата на хола, предизвестяваха културна екзотика. Ризи от пясъчна коприна, прозрачни блузи и високи токове, прет-а-порте на абитурентски бал 1996, град Тутракан *нека жителите му ми простят, дори не съм ходила там, просто името е живописно*. Аз и Димитър бяхме по тениски и дънки и с един бърз поглед помежду ни разбрахме фаталната си грешка. Не вървеше да изчезнем яко дим *страхотен израз* в минутата, в която сме влезли, та запристъпихме плахо към хола и си дадохме обет да се напием безпаметно, за да успеем поне мислено да се впишем в атмосферата и ако може на следващия ден да имаме амнезия. До вратата в хола имаше свободна табуретка. Хвърлих ѝ се отгоре с настървлението на пътник на борда на "Титаник", търсещ място в спасителна лодка мигове преди потъването. Не мръднах оттам цяла вечер с изключение на еднократно посещение на тоалетната. Картината на следващите няколко часа (издържахме докъм 10) е оставила такъв отпечатък в съзнанието, та звукът съвсем се е загубил *преполагам мозъкът ми инстинктивно бяга от слуховата травма*.
Малко след нашето пристигане дойдоха още гости, които донесоха за подарък жълта тениска с логото на ФК"Левски" отпред, а на гърба нарисувана свинска глава и надпис "Всички червени прасета на мезета" *мисля, че в този момент с брат ми осъзнахме нелепостта на собствения си подарък*. Рожденичката в изблик на радост моментално я навлече и се метна да танцува връз една табуретка под съпровода на музиката на някоя едно-именна българска певица *както вече писах спомени от звук нямам, а и познания по подобен тип мелодии*. В следващите два часа пред очите ми всичко, що имаше пулс, *изключвам себе си и брат си, то и пулс едва имахме* наскача по маси, столове, дивани, табуретки, мяташе се по земята. Намирах се на живо кино и попивах незабравими спомени. Един младеж постоянно ми мъкнеше сандвичи с луканка и бира (предполагам е приел очевидната ми статичност за някаква страшна болест на краката и гледаше поне да не умра от глад и жажда). Във вцепенението си съвсем забравих за брат си, който преработваше шока и ужаса с конски дози водка, които вместо да го накарат да се социализира и включи във всенародното веселие, отключиха една непозната на мен и на него самия страна от личността му, а именно - дива агресия. Докато се усетя бе почнал да текстува гостите на мероприятието с фрази като "как е възможна такава простотия", "баси долната музика" и прочее. Викнах скорострелно такси преди някой да отреагира. Издърпах брат ми от жилището и докато чакахме пред входа таксито той продължаваше да репликира разни хора, които стояха на балкона, където се провеждаше рождения ден. Слава богу след минути пристигна таксито и мълчаливо потеглихме към нас. Сякаш свидетели на ПТП преработвахме видяното по пътя към къщи и дори пропуснахме да обсъдим тоалетите от вечерта. Една разгърдена тъмносиня риза пясъчна коприна, втъкната в шалварест панталон, бе моят фаворит.
Не че има морал на цялата история, освен както обичаше да казва моята мъдра баба - "всяка жаба да си знае гьола".
Всеки път като чуя "чалга" изниква прясната картина на първия допир с тази непонятна култура и един надпис "Всички червени прасета на мезета."