От Антончо

Наскоро се чух с Антончо. В интернет пространството. Стана ми мило и драго. Много хора ми липсват откакто смених местоживеенето. Поканих го да ми гостува при възможност.
'Мерси за поканата. Ако наминавам към там ще се обадя непремено.'
'Дааааа, ша та посрещна, няма да се плашиш!'
'Аз съм живял до Берлин в едно градче.'
'Къде това?'
'Cottbus се казва. Мноу отвратителничко.'
'Чувала съм го, ама не съм била там.'
'Изкарах два месеца и духнах към Aachen.'
'Лелей, страшно звучи!'
'Там, там депресийка, не е за хора там. Купих си билет за 24 евро и за 12 часа, с 10 прекачвания стигнах от най-източната до най-западната точка.:) Беше ранна зима, тръгнах в 5 сутринта.:)'
'Това е като пътепис на бай ти Алеко.'
'Да, може и пътепис да се направи. Имах и тиган, и колело.'
'Лелей, "До Чикаго и назад"! Тигана е много добро! Има едно мило, битово-пасторално звучене!'
'Рангел сготви вечерта наденица с боб и наистина стана пасторално и чудесно. ... Някаква задушевност се чувства като си ги спомням.'

Мдам, тази вечер и аз се храних с чужди спомени. Спомените на Антончо.

сцена и подобни ми

Да кажеш мръсни думи, да ги напишеш, да ги наковеш върху лист. Смело, ако не е от чиста провокация, иначе сцена на словесна маструбация. Толкова дълго повтаряме една и съща сцена, без особено качествено или количествено изменение, че след час повторение ми се присира. Истински. Буквално. Анатомично, физиологично. Вървейки към тоалетната изпитвам наслада предвкусвайки минутното осамотение, секундите тишина, без да се налага да търпя безкрайното въртене на пета около собствената си ос.
------------
Вратите се отварят, със следващия персонаж - нова сцена. Вратите се затварят. Акт 2. Друго действие. Между две станции на метрото. Аз съм наблюдател и едновременно част от всичко.
------------
Аз нямам нужда да ги виждам. Главните герои няма нужда да се гледат. Ако играят зле можеш да чуеш грешките им, ако са добри е още по-безинтересно, защото идеалната картина е в главата. Нужен е само звук, за да даде темпо на въображаемото действие. Обичам да гледам реакциите по лицата на зрителя. Техният текст не е още написан, тяхното действие е непредвидимо и автентично, в тях има магия. Ако играта е добра, реакцията на зрителя е като едно цяло, във всяко лице се чете една мимика. Ако е много добра, обаче, има толкова реакции и чувства, колкото са зрителите. Спуснете желязната завеса. Веднага.

Искам да се возя на Маруся

На 2ри май пристигнахме. 120 дни и не мога да се отърся от очарованието и мигновеното си влюбване в този град. Всеки ден се качвам на друга фигура от въртележката. Но не се въртя в кръг, а политам като на Маруся, и нищо не се повтаря. Поне засега. Всяко ново кръстовище предлага друго действие и нови актьори.
Вчера вървяхме в нощен Истанбул, кафенета и димящи наргилета. Единствено мъже насядали на чай и сладки. Часът е 2 и 15 през нощта, а ние сме на Sonnenallee в Берлин.
----------------
На спирката седи мъж. С голяма широкопола шапка. На шапката *най-вероятно от самия него* са закрепени сухи цветя, гердани с цветни мъниста, драперии, разноцветни, бляскави, спускащи се от шапката до ревера на тъмносинята му мантия. Сякаш е събрал всичко шарено и магично от живота си и го е закърфичил на шапката. Седи някак унил и малко тъжен, неразбран. Така го виждам от седалката в трамвая. Завиждам му. Заради шапката, заради пъстрия бастун (държи го елегантно, сякаш е скиптър), заради шарените му спомени *убедена съм, че ги има*, за несломяемата упоритост да остане дете.