вик

Всеки път когато съзнанието ми отказва да заспи и отново ми връща спомените за теб и мириса на косата ти, и допира на пръстите ти, силно се надявам поне да ме помниш и да не ме мразиш. Седя като един тъжен Том Сойер на бездната на самосъжалението и не знам дали някога ще обичам така някого друг. Дори не е реално, дори е кичозно сантиментално, но не мога да разкарам кутията от гърлото си. Страх ме е да отворя уста, защото вярвам, че ще излезе нечуван крясък, първоначално напоен с лепкав гняв и болка, а после ще премине в мъчително гъргорене. Как може така да ми липсваш без никога да си била моя. Иска ми се да знам, че изпитваш поне частица от моето страдание, поне от време на време. После се мразя, че го искам. Дано си добре, дано си щастлива. Наистина. Харесвам усмивката ти.
Една фиба за коса лежи безпомощно на масата.