няколко минути представление

Татяна Лолова е Уини в "Щастливи дни", заровена до шията в реквизитна пръст. Критика на Самюъл Бекет срещу монотоността на ежедневието. Химн на ежедневната ни смърт с настъпването на съня и възкресението от звъна на будилника, един своеобразен модел на Сизифово страдание и подобни глупости *интерпретацията е лична*. Адски сериозно е всичко. Миленски седи на първи ред. Сестра и е взела отрано билети с добри места. Миленски едва държи очите си отворени, задрямва за секунди (за по-дълго не успява, защото сестринският лакът услужливо я среща в ребрата). Да върви по дяволите Бекет и неговите екзистенциални лайна. Той не е пътувал 6 часа във влака от Полски Тръмбеш до София, не е хванал трамвая и се е клатушкал още половин час от Централна гара до Славейков, за да се приземи като изстискан парцал в Народния Театър и се слее с "интелектуалната" публика. Бурни аплодисменти срещу социалното зло и после се прибираме на топло в подредения дом с персийски килим в хола ("моля, събуйте си обувките, ще ви дам пантофи"). Зад стъклените вратички на секцията в дневната са подредени кристални чаши за вино, изрисуван сервиз за кафе, семейни снимки от почивката в Гърция. Майната му на Бекет. Плява и мъгла.
Обичам историите на Миленски. Мога живо да си ги представя, мога да усетя миризмите във влака и да се смея с гърло на всеки детайл.

сняг

Днес валя сняг. За първи път тази година. На големи едри парцали. Валя красиво. Вървях към Ради. Със слушалки на ушите (отдавна мисля начин да ги интегрирам за постоянно), вълнена шапка нахлупена до средата на очите, прегънат назад врат и изплезен език. Така се заплеснах да гълтам летящия сняг, че пропуснах входа на Ради. Нищо, още няколко спечелеми секунди по пътя обратно. Секунди за въздушна храна. Стана ми добре, сякаш гърлото ми топеше спомени, сякаш гледах как се вее бялото пране в "Ордет". Вярвай, само вярвай, стани и тръгни.