Безсъници в Аахен 2

Отново е на ход безсънието. Вече няколко седмици поред. Лежа по очи, а съня така и не идва. И така докато не ми писне и стана. Правя чай, чета, драскам скици, не спя. Идват спомени. Когато всички спят е едно такова сантиментално. Бях в първите класове на основното училище (не помня точно кой). Бях послушно дете: подреждах си сама гардероба, слушах винаги баба и дядо (едва ли винаги, но така избирателно пропускливо помня). Няма да забравя как дядо бе споменал, че преди да се ядат плодовете и зеленчуците трябва "много хубаво" да се измият. Така присърце взех тази заръка, че грабнах моментално една ябълка и я измих с топла вода и сапун и после изсуших с кърпа, за да я занеса гордо на дядо ми и демонстрирам колко е чиста. Самата мисъл, че досега никой вкъщи не е мил плодовете със сапун ме изпълни с възхита към самата себе си. В следствие на геройското ми постижение ми се наложи да изслушам кратка лекция относно вредата на химикалите съдържащи се в сапуна. Не се и усъмних в правотата на беседата, защото още в детската градина се бях отвратила от ужасния му вкус.
Помня още как по време на кризата за рождения ден на брат ми дядо бе купил кифли с маково семе, наряза на филии, поръси с кашкавал и така препечени на фурна поднесе на съучениците на брат ми. Това бяха най-вкусните сандвичи, които бях яла. Защото беше криза и защото ги бе направил дядо.
Баба имаше ролята на възпитател - "сега си сгъни дрехите", "подреди си гардероба", "дай да те изпитам на датите по история", "как така не разбираш физиката!? Ти си математик, бе баба! Физиката е математика!" Баба ми разказваше най-хубавите приказки и в злоядите ми години се съгласявах да обядвам само, ако тя ми разказва такива и ме храни, при това не в трапезарията, а в хола! Докато баба разказва брат ми прави физиономии зад гърба й и едва не успява да ме задави от смях.
С брат ми редовно си дърпахме косите и най-голямото наказание бе да ни разделят в отделни стаи. След приблизително 15 минути следваше примирие, защото да се биеш сам е скучно.
Нашите бяха по цял ден на работа и възпитателните функции се изпълняваха по телефона и то най-вече от майка. В мига, в който брат ми ме цапардоса, грабвах телефонната слушалка и набирах телефона на ЦИХП (за непросветените - Централен Институт по Химическа Промишленост), където работеше нашата родителка. "Вътрешен 417, моля", (мога да се закълна, че това бе номерът), "Мамоооо, а Митко ме удари!", "Дай брат си на телефона!" (как се подава човек на неодушевен предмет и досега не знам). Подавах победоносно слушалката на брат си и се наслаждавах как консумира порцията "конско" - "Да, майко, добре, майко..."
Баща ми беше по частта на културна и забавна програма, и физическа подготовка. Той ме научи да карам колело без помощни. Колената и дланите ми още помнят този знаменит ден. Три пъти прегръщах асфалта преди да се науча, но постиженията изискват жертви. Баща ми ми показа как се играе тенис на маса. Той излизаше с мен късно вечерта да играем под уличната лампа, когато карах варицела.
Станало е 4:22, навън вали. От 2 дена нямам компютър. Дъното му се скапа, а новият компютър ще е готов едва утре. За 2 нощи допрочетох "Медикът", изрових от мазето стари скици и почнах пак да дращя. Ако ме оставят месец без компютър съм в състояние в нов изблик на сантимент да напиша цял автобиографичен роман, от раждането ми до наши дни. Спирам сега и гася компютъра когато новата вълна безсъние ме кара да препиша думите отпреди седмица.