Настроение във вторник вечер

Гледах клавиатурата съсредоточено приблизително толкова време, колкото е нужно на нормален човек да осъзнае безсмислен акт. Сигурна съм, че на мен ми бяха нужни поне тридесет секунди повече, за да отместя сепнато погледа си. Фиксирам черните клавиши с твърдото убеждение, че в един момент ще ги хипнотизирам и ще натракат нещо смислено. Напоследък прекалявам с тревата. Мдаммм. По-лошото - осъзнавам, че ми харесва. Пълня една огромна чаша с чай, която ми бе подарена за миналия рожден ден, вече не помня от кого, и на която има нарисуван на жълт фон син паяк. Трябва да е паяк, има мрежа на чашата. Свивам си бавно цигарата и спирам за момент, за да си пусна в паузата музика. Тишината ме изтощава, неопределено. Чаят е на масичката до леглото, цигарата е свита, сбутвам пепелника между няколко фотоалбума и избирам филм - Louis Malle - Асансьор към ешафода *всъщност дори не знам дали така е преведен на български*. Важното е, че подхожда на обстановката и настроението, спокойно, но не тихо, обясних защо. Всичко трябва да спада в концепцията. Дори петте чифта обувки, които си търсят място под лампата в минималната (не минималистичната) ми стая. Те са разхвърляни, заради ролята им на хаос в живота на поколението ми и специфичния вид, към когото се числя. Всъщност от седмица ме мързи да си оправя стаята. Трябва да престана да се опровергавам. Ще спра да се гледам насериозно. Май ще пусна филма.

Check 2

Явно на първия блог така му било писано - да изчезне в небитието по стечение на обстоятелствата и по елементарната логика на нехайното потребление от автора. След кратка равносметка, че загубите са минимални, а спомените са всичко се взе разумното решение за началото на нов блог. За поколението на тихите революции, шумната самота и несигурното бъдеще. Е дано да е приятно.