Животът в розово

Един месец почивка. Повече от месец. Вакуумирах се за пет седмици и се отдадох на лентяйство и сълзи. Сълзите лекуват дори и когато няма какво да се лекува. Беше около два часа следобед, делничен ден, София. Бях си у дома. Висях в "билкова", пиех кафе и се чудех как да убия следобеда докато другите съвестно (и не чак толкова) се трудеха. Избирах между алкохол, лека дрога и кино. Реших да обезспокоя брат ми, който се числи от трудещите се. "Мите, имаш ли време да провериш какво дават по кината и ми се обади, ако намериш нещо свястно, моля те." Обявила съм война на всички Мултиплекс, Мегаплекс и останали, не стъпвам в подобни и брат ми го знае. Имам избор между "Одеон", "ЕБКЦ", "Ялта" и "Дом на киното". Брат ми се обади след 7 минути и свястното беше "Животът в розово" от 14:30 в Ялта. Платих набързо и отидох. Посрещна ме любезния персонал (три на брой) на кино и фитнес Ялта. Оказа се, че съм единствена. Помолиха ме да почакам някой друг да дойде, за да пуснат филма. Тръснах се в едно канапе, надух си Тори и чинно зачаках. За моя огромна радост след малко дойде един младеж с раница. Персоналът дружно ми се усмихна със съответното подканващо кимване. Взех си билет и прожекцията можеше да започне. Спогледахме се с младежа, бяхме единствени в залата. "Частна прожекция май." Изкискахме се и беше време за Едит. 2 часа гледах в захлас, подсмърчах и триех очи зад очилата. Усещах младежа зад мен. И той хълцаше. Финал и светлина. Странно как 2 часа съвместен рев може да те направи с непознат по-близък от хора, които познаваш от години. Усмихнахме се един на друг. Сякаш имахме обща тайна. Хм...