...

Има един определен стадий в процеса на перманентно недоспиване, който ще нарека период на насищане. (Типичната ми дарба да помня заучени фрази от учебните часове в гимназията не ме е напуснала.) В този стадий просто седиш буден. Крайно необходимите дейности - единствени, които си в състояние да извършиш - се заключават в безкрайно съзерцаване на ноктите на ръцете, понякога и на краката, (зависи от това дали си смогнал да си свалиш чорапите), усърдно гризане на кожичките на ноктите на ръцете, на краката ми е трудно - не успявам, и когато всичко това стане някак странно монотонно и плашещо - писане на поредната безсмислица в личния блог. Този стадий има навика цинично да се разтяга във времето, че сам забравяш причините на безсънието и дори игнорираш упорито факта, че ти се спи. Склонна съм да го сравня с последния стадий на алкохолизма - постепенно забравяш защо аджеба пиеш, дори няма вече нито нужда, нито жажда, останал е един гнусен автоматизъм. Когато най-накрая изпаднеш в съня-кома, почват безкрайните кошмари, че непременно няма да се събудиш. Стряскаш се всеки половин час и установяваш не с раздразнение, а с успокоение и дори апатия, че е още тъмно. Всеки що годе нормален човек би изтрещял на циклично повтарящата се Red River на Laika. За мен е единственият възможен начин да затворя очи без да чувам собствения си глас. Трябва да спра да пиша. Сега. Ще се постарая да изключа компютъра. Дори да легна. Дори да затворя очи. Ще прочета това утре, за да ми напомни. А може би по-късно. По-добре по-късно. Дам.