Generation Z

"мечка"

2011-11-27T05:08:00.000-08:00

Тази сутрин се събудих с глад за "мечка". Както ти я правеше. Откъсваше средата на филията, поставяше вътре сирене и смачкваше хляба на топка. Още виждам как възлестите ти ръце стискат хляба и драскотините от зайци по тях. После сипваш билков чай в жълтите чаши с кафяви орнаменти. Не искам "мечка" както ти я правеше, искам "мечка" направена от теб. Чудя се дали би харесал човека, който станах. Винаги съм искала да бъда като теб.
Няма да забравя какво казаха лекарите след аутопсията: "Учудващо добре запазени органи за човек на неговата възраст." Страхотна утеха. Дайте органите му за изложба. Занесете ги в цирка. Само тук не искам да те повтарям. Ако след смъртта ми се наложи да ме разрежат искам да съм друг вид медицинско чудо: " Учудващо е, че черният дроб още е функционирал по време на сърдечния удар." или "Странно е, че причината за смъртта е катастрофа, а не рак на белия дроб." Ще се опитвам да бъда като теб, но смятам да пия, да пуша, да не спя, да чукам (когато има какво) докато мога. Обичам те, дядо.

вик

2011-10-27T15:19:00.000-07:00

Всеки път когато съзнанието ми отказва да заспи и отново ми връща спомените за теб и мириса на косата ти, и допира на пръстите ти, силно се надявам поне да ме помниш и да не ме мразиш. Седя като един тъжен Том Сойер на бездната на самосъжалението и не знам дали някога ще обичам така някого друг. Дори не е реално, дори е кичозно сантиментално, но не мога да разкарам кутията от гърлото си. Страх ме е да отворя уста, защото вярвам, че ще излезе нечуван крясък, първоначално напоен с лепкав гняв и болка, а после ще премине в мъчително гъргорене. Как може така да ми липсваш без никога да си била моя. Иска ми се да знам, че изпитваш поне частица от моето страдание, поне от време на време. После се мразя, че го искам. Дано си добре, дано си щастлива. Наистина. Харесвам усмивката ти.
Една фиба за коса лежи безпомощно на масата.

насън.

2011-04-19T10:27:00.000-07:00

Сънувам. Театрална сцена. Тъмно е. В средата на сцената - кръг светлина от прожектор. В кръга - туптящо сърце. Сякаш изхвърлена риба се мята в агония. Вдигам сърцето и го стискам с две ръце, за да усетя как пулсира. Хрумва ми, че това е само шибна помпа за кръв и го пускам погнусено. Получавам устни, вратове, лакти, коси, слепоочия, вагини, крайници. Да изтръгна къс душа е трудно. Тя не се вижда. Става ми студено. Свивам се на пода на кравай и се завивам през глава с плацента. Искам да заспя отново. Без да сънувам.

Хайде, хапчета чудесни, никога да не порастна!

2011-04-13T14:09:00.001-07:00

Аз вярвам в думите. Аз отрастнах с любимия цитат на баба ми. Не разбирам и до днес латински, но този израз мога да преведа. Verba volant, scripta manent - думите отлитат, написаното остава. "Ти български език разбираш ли?" (въпросът е риторичен и целта му е да се почувстваш леко тъп и леко засрамен) "Разбирам." Слушам и изпълнявам. Досега недоумявам защо не се записах във военно училище. Отговарям на команди като кокер-шпаниол. "бау". Когато питаха децата какви искат да станат, аз отговарях това, което дядо искаше да бъда - "добър човек" като "спасителят в ръжта". И Селинджър наследих от дядо си. И с Пипи той ме зарази. Това е дълбока психологична травма. Травмата на вечното дете. Мога да се закълна, че Фройд е драснал поне две думи по въпроса. Не разбирам този шибан свят и шибаните му порастнали хора. И те не ме разбират.

няколко минути представление

2010-11-28T05:15:00.000-08:00

Татяна Лолова е Уини в "Щастливи дни", заровена до шията в реквизитна пръст. Критика на Самюъл Бекет срещу монотоността на ежедневието. Химн на ежедневната ни смърт с настъпването на съня и възкресението от звъна на будилника, един своеобразен модел на Сизифово страдание и подобни глупости *интерпретацията е лична*. Адски сериозно е всичко. Миленски седи на първи ред. Сестра и е взела отрано билети с добри места. Миленски едва държи очите си отворени, задрямва за секунди (за по-дълго не успява, защото сестринският лакът услужливо я среща в ребрата). Да върви по дяволите Бекет и неговите екзистенциални лайна. Той не е пътувал 6 часа във влака от Полски Тръмбеш до София, не е хванал трамвая и се е клатушкал още половин час от Централна гара до Славейков, за да се приземи като изстискан парцал в Народния Театър и се слее с "интелектуалната" публика. Бурни аплодисменти срещу социалното зло и после се прибираме на топло в подредения дом с персийски килим в хола ("моля, събуйте си обувките, ще ви дам пантофи"). Зад стъклените вратички на секцията в дневната са подредени кристални чаши за вино, изрисуван сервиз за кафе, семейни снимки от почивката в Гърция. Майната му на Бекет. Плява и мъгла.
Обичам историите на Миленски. Мога живо да си ги представя, мога да усетя миризмите във влака и да се смея с гърло на всеки детайл.

сняг

2010-11-25T17:07:00.000-08:00

Днес валя сняг. За първи път тази година. На големи едри парцали. Валя красиво. Вървях към Ради. Със слушалки на ушите (отдавна мисля начин да ги интегрирам за постоянно), вълнена шапка нахлупена до средата на очите, прегънат назад врат и изплезен език. Така се заплеснах да гълтам летящия сняг, че пропуснах входа на Ради. Нищо, още няколко спечелеми секунди по пътя обратно. Секунди за въздушна храна. Стана ми добре, сякаш гърлото ми топеше спомени, сякаш гледах как се вее бялото пране в "Ордет". Вярвай, само вярвай, стани и тръгни.

-

2010-10-11T16:48:00.000-07:00

Господ не е прикован с пирони. Господ е вързан на конци. Той е скапана марионетка. Искам да забия вилица в окото му. Вилица почистена с конец за зъби, лъщяща, съвършено извита. Изтрий думите с бял ръкав. Нека останат следи по ръкава. Да ги видя. Леви-десни, леви-десни, чувствам-не чувствам. Щрак-щрак. Ще изключвам и включвам сърцето си с шалтер за осветление. Такъв е планът. Дисциплина е нужна. Ще изтрия спомените с плюнка и четка за обувки. Ще ги изчегъртам с нокти. Ще захапя ръката си и в следите от зъби ще нарисувам циферблат на часовник. После и стрелките. След това ще ги изтрия. За да махна времето. Виж. Звука на тишината. Колко е хубав. Ще почукам с копито по вратата преди да излезна.

белези

2010-10-08T03:27:00.000-07:00

Има спомени, към които се връщам внимателно, сякаш стъпвам на сцена на местопрестъпление. Не бива да изтрия нечии следи, да сритам някой детайл, ще се наруши цялата картина. Преминавам през дните назад като през стаи и внимавам да не се опра о вратите, да не оставя отпечатъци от настоящето. Празно шише (не е от уиски или друг алкохол, това оставям на други романи), бутилка минерална вода. Нощем се будя с пресъхнало гърло. Имам странна меланхолия към пропадналото, мръсното. Меланхолия е грешно. Такъв минал момент е фикция, защото миналото ми е апатично чисто (не стерилно, защото има по някое друго леке). Ще ми се да имам белег от страшна рана и зад тази рана да се крие някоя безумна история на вандализъм, а раната е зашита с канап и превързана от едноока гледачка на бъдеще.

Има спомени, които не ми позволяват да ги забравя, истински такива, странни спомени, хубави спомени. Днес видях тази песен на Девендра, която остави на стената си. Минути след това погледнах връзката магданоз на хладилника и ми дойде една странна асоциация.

Преди години, още като живеехме с Миленски в обща квартира, бяхме ходили на пазар до турския магазин. Бяхме накупили зеленчуци и от едната торба стърчеше китка магданоз. Та натоварени с покупки чакахме на спирката автобуса към къщи. По едно време се появи една позната на Миленски, немкиня. Запознахме се. Следваше gender studies, пишеше дипломна работа на тема аборта през средновековието. Като видяла магданоза се сети да ни разкаже как през незнамсикойси век, магданозът бил алтернативата на днешните противозачатъчни. Трябвало само да се натъпчеш с нечовешки количества от гореспоменатото тревисто растение. Тази история така ме потресе, че досега като видя магданоз и се сещам за нея.

Пуснах си същата песен на Девендра и знам, че винаги, когато я чуя съзнанието ми ще бяга при теб и онази сутрин на брега на морето.

sweet chalga in time

2010-06-14T02:46:00.000-07:00

"поради липса на естетична подходяща снимка"
Тези дни по повод социалната чалга, която се случва в милата татковина, се сетих за първия ми досег с гореспоменатата родна субкултура *както се казва - първия път не се забравя*.
Бе лятото на 2002ра. Бях се прибрала у дома за около 4 месеца след първата ми година в Германия. Една събота приехме страховитото *да не се бърка със страхотно* предложение да отидем на рожден ден на съседка на приятел на брат ми (самата далечна връзка трябваше да алармира за беда). С присъщия ни наивитет и начин на възпитание попитахме на колко години е съседката , за да вземем подходящ подарък. Цифрата 15 леко ни стресна *тогава бях на 21, брат ми съответно - 23*, но сме научени да бъдем толерантни към всички възрасти и брат ми веднага грабна плюшена играчка за подарък. Тук погрешния избор се дължи изцяло на мен, тъй като и на 15 продължавах да се радвам на плюшени играчки.
Та към 7 и нещо, въоръжени с подарък се замъкнахме на въпросното парти в съседния квартал Люлин 4 *aka - "Ляо-лин"*. Още с влизането ни забелязах смущаващо несъответствие между дрехите ни и наложения дрес-код на въпросния рожден ден, а ритмите, които кънтяха през отворената врата на хола, предизвестяваха културна екзотика. Ризи от пясъчна коприна, прозрачни блузи и високи токове, прет-а-порте на абитурентски бал 1996, град Тутракан *нека жителите му ми простят, дори не съм ходила там, просто името е живописно*. Аз и Димитър бяхме по тениски и дънки и с един бърз поглед помежду ни разбрахме фаталната си грешка. Не вървеше да изчезнем яко дим *страхотен израз* в минутата, в която сме влезли, та запристъпихме плахо към хола и си дадохме обет да се напием безпаметно, за да успеем поне мислено да се впишем в атмосферата и ако може на следващия ден да имаме амнезия. До вратата в хола имаше свободна табуретка. Хвърлих ѝ се отгоре с настървлението на пътник на борда на "Титаник", търсещ място в спасителна лодка мигове преди потъването. Не мръднах оттам цяла вечер с изключение на еднократно посещение на тоалетната. Картината на следващите няколко часа (издържахме докъм 10) е оставила такъв отпечатък в съзнанието, та звукът съвсем се е загубил *преполагам мозъкът ми инстинктивно бяга от слуховата травма*.
Малко след нашето пристигане дойдоха още гости, които донесоха за подарък жълта тениска с логото на ФК"Левски" отпред, а на гърба нарисувана свинска глава и надпис "Всички червени прасета на мезета" *мисля, че в този момент с брат ми осъзнахме нелепостта на собствения си подарък*. Рожденичката в изблик на радост моментално я навлече и се метна да танцува връз една табуретка под съпровода на музиката на някоя едно-именна българска певица *както вече писах спомени от звук нямам, а и познания по подобен тип мелодии*. В следващите два часа пред очите ми всичко, що имаше пулс, *изключвам себе си и брат си, то и пулс едва имахме* наскача по маси, столове, дивани, табуретки, мяташе се по земята. Намирах се на живо кино и попивах незабравими спомени. Един младеж постоянно ми мъкнеше сандвичи с луканка и бира (предполагам е приел очевидната ми статичност за някаква страшна болест на краката и гледаше поне да не умра от глад и жажда). Във вцепенението си съвсем забравих за брат си, който преработваше шока и ужаса с конски дози водка, които вместо да го накарат да се социализира и включи във всенародното веселие, отключиха една непозната на мен и на него самия страна от личността му, а именно - дива агресия. Докато се усетя бе почнал да текстува гостите на мероприятието с фрази като "как е възможна такава простотия", "баси долната музика" и прочее. Викнах скорострелно такси преди някой да отреагира. Издърпах брат ми от жилището и докато чакахме пред входа таксито той продължаваше да репликира разни хора, които стояха на балкона, където се провеждаше рождения ден. Слава богу след минути пристигна таксито и мълчаливо потеглихме към нас. Сякаш свидетели на ПТП преработвахме видяното по пътя към къщи и дори пропуснахме да обсъдим тоалетите от вечерта. Една разгърдена тъмносиня риза пясъчна коприна, втъкната в шалварест панталон, бе моят фаворит.
Не че има морал на цялата история, освен както обичаше да казва моята мъдра баба - "всяка жаба да си знае гьола".
Всеки път като чуя "чалга" изниква прясната картина на първия допир с тази непонятна култура и един надпис "Всички червени прасета на мезета."

800 милиампера

2010-06-05T04:02:00.000-07:00

Концентрирам се в една чаша близо 15 мин. и я чакам да литне в безтегловност. Опитвам се да изпадна в кататоничен ступор. Да забравя коя съм, как се казвам, кой ден е, къде се намирам, какво изпитвам. *филма го гледах някъде, едва ли е толкова сложно, баси* Да се събудя с празно съзнание и да почна наново. Имам нужда от спешна шокова терапия. Оглеждам се за плъхове (хамстери е трудно, все пак сме в Кьолн, а не в зоомагазин), които да завъртят колелото на динамо, за жици, които да свържа с динамото и да пристегна около главата си. Може и да проработи. Ще накарам нашите да изровят от мазето "Конструктор"-а ми и да ми го пратят. Ток и жици, ток и жици, детствен мозък. Като текст от песен на Стенли. Дам.

Ген

2010-05-29T03:10:00.000-07:00

Преди години, по времето когато казвах на майка си "Нищо не чувам, чорапа си обувам, когато го обуя, тогава ще те чуя.", когато дядо ми казваше "ох, на дядо то, сърма и злато" *ударението е на о-то*, баща ми ме наричаше "Инч-хай" *на частния дедектив естествено*, с брат ми имахме мили обръщения като "животно", "прасе" и подобни представители на фауната, а очите ми бяха "маслините на баба" (божке, все едно пиша "Парижката Света Богородица"), та в онези славни дни ставах в неделите рано и се мятах в стаята на нашите, за да събудя с прегръдка майка (горката, дори и в неделя не можеше да се наспи). Очите на майка сълзят рано сутрин. Тогава я питах "майко, защо плачеш?", "не плача, очите ми сълзят" *не ми бе особено ясно как така от само себе си сълзят, но мразех да задавам глупави въпроси, та просто избърсвах сълзите*. Тази сутрин очите ми сълзят. Усмихвам се. Не мога да не мисля за майка. Не мога да избягам от гените си. Май и не искам.

xxy

2010-05-27T17:15:00.000-07:00

Тази вечер гледах за пореден *Ради за първи* път XXY. Филм за много неща. За масовата публика сигурно шокиращ. За всеки, който ежедневно бяга от заобикалящата го еснафщина - автобиографичен. Живеем в рамки на семейство, общество, националност, закони, правила, разбирания и т.н. Сякаш копая всеизвестна истина. Имаше вино, имаше храна за стомаха и душата, имаше пъпеш и бадемов аператив. Хубавото е като намериш хората, които те разбират извън рамките. Тях не могат да ми вземат, а другото няма значение. XXY е за срещане на избор, личен, извън общоприетите разбирания. Филм за отказа да си конвенционален и да се напаснеш като хамелеон, да отстояваш себе си, да бъдеш себе си, да живееш себе си. Слушам Charles Mingus, изпушвам поредна цигара и мириша нощния вятър. Краставите магарета, ах как се радвам, че съм от тяхната раса.

...яве

2010-05-12T05:58:00.000-07:00

Случвало ли се е да сънуваш нещо толкова прекрасно, че когато отвориш очи да ги стиснеш конвулсивно обратно, за да се върне същия прекрасен сън. На мен да.
А случвало ли се е да изживееш нещо толкова болезнено истинско, че усещаш как пулсът ти е сменен, как сетивата ти са инсталирани наново и долавяш всеки мирис, всеки вкус и те е страх да затвориш очи. Очите ми са сухи. Старая се да ги държа отворени докато мога. Ужасявам се, че ако мигна само ще изчезне това усещане за пълнота, на необяснима радост. Как искам да остана будна.

.''.'.''.' или емотикон за дъжд

2010-05-06T15:49:00.000-07:00

"Как искам времето да спре и светофарът да остане в червено." Вали и капки дъжд падат по лицето ѝ. Не знам какво да кажа. Мисли валят в главата ми и всяка една се стопява във въздуха неизказана. Не искам да сгреша, не искам да разхвърлям останалите ни минути с думи. Искам и аз да спре времето. Да не мисля за утре, ако може и за дните след утре.

Безсъници в Аахен 2

2009-12-20T21:03:00.000-08:00

Отново е на ход безсънието. Вече няколко седмици поред. Лежа по очи, а съня така и не идва. И така докато не ми писне и стана. Правя чай, чета, драскам скици, не спя. Идват спомени. Когато всички спят е едно такова сантиментално. Бях в първите класове на основното училище (не помня точно кой). Бях послушно дете: подреждах си сама гардероба, слушах винаги баба и дядо (едва ли винаги, но така избирателно пропускливо помня). Няма да забравя как дядо бе споменал, че преди да се ядат плодовете и зеленчуците трябва "много хубаво" да се измият. Така присърце взех тази заръка, че грабнах моментално една ябълка и я измих с топла вода и сапун и после изсуших с кърпа, за да я занеса гордо на дядо ми и демонстрирам колко е чиста. Самата мисъл, че досега никой вкъщи не е мил плодовете със сапун ме изпълни с възхита към самата себе си. В следствие на геройското ми постижение ми се наложи да изслушам кратка лекция относно вредата на химикалите съдържащи се в сапуна. Не се и усъмних в правотата на беседата, защото още в детската градина се бях отвратила от ужасния му вкус.
Помня още как по време на кризата за рождения ден на брат ми дядо бе купил кифли с маково семе, наряза на филии, поръси с кашкавал и така препечени на фурна поднесе на съучениците на брат ми. Това бяха най-вкусните сандвичи, които бях яла. Защото беше криза и защото ги бе направил дядо.
Баба имаше ролята на възпитател - "сега си сгъни дрехите", "подреди си гардероба", "дай да те изпитам на датите по история", "как така не разбираш физиката!? Ти си математик, бе баба! Физиката е математика!" Баба ми разказваше най-хубавите приказки и в злоядите ми години се съгласявах да обядвам само, ако тя ми разказва такива и ме храни, при това не в трапезарията, а в хола! Докато баба разказва брат ми прави физиономии зад гърба й и едва не успява да ме задави от смях.
С брат ми редовно си дърпахме косите и най-голямото наказание бе да ни разделят в отделни стаи. След приблизително 15 минути следваше примирие, защото да се биеш сам е скучно.
Нашите бяха по цял ден на работа и възпитателните функции се изпълняваха по телефона и то най-вече от майка. В мига, в който брат ми ме цапардоса, грабвах телефонната слушалка и набирах телефона на ЦИХП (за непросветените - Централен Институт по Химическа Промишленост), където работеше нашата родителка. "Вътрешен 417, моля", (мога да се закълна, че това бе номерът), "Мамоооо, а Митко ме удари!", "Дай брат си на телефона!" (как се подава човек на неодушевен предмет и досега не знам). Подавах победоносно слушалката на брат си и се наслаждавах как консумира порцията "конско" - "Да, майко, добре, майко..."
Баща ми беше по частта на културна и забавна програма, и физическа подготовка. Той ме научи да карам колело без помощни. Колената и дланите ми още помнят този знаменит ден. Три пъти прегръщах асфалта преди да се науча, но постиженията изискват жертви. Баща ми ми показа как се играе тенис на маса. Той излизаше с мен късно вечерта да играем под уличната лампа, когато карах варицела.
Станало е 4:22, навън вали. От 2 дена нямам компютър. Дъното му се скапа, а новият компютър ще е готов едва утре. За 2 нощи допрочетох "Медикът", изрових от мазето стари скици и почнах пак да дращя. Ако ме оставят месец без компютър съм в състояние в нов изблик на сантимент да напиша цял автобиографичен роман, от раждането ми до наши дни. Спирам сега и гася компютъра когато новата вълна безсъние ме кара да препиша думите отпреди седмица.

Sour Cherry

2008-12-29T19:12:00.000-08:00

Sour Cherry
Днес беше едно такова бунтарско. Ебахме мамата на всичко и на всички. Оплюхме де що има и няма. На мушка беше днешната младеж. Ей, ние като бяхме млади то не си цепехме дънките, не си надписвахме мешките, не си плетяхме гривни. Най-голямото ми лично достижение беше като подстригах брат ми по нов модерен начин. (Тук трябва да се отбележи, че в кварталния фризьорски салон имаше за мъже два вида подстригване, съответно "мъжка" и "ученическа подстрижка", жените имаха шанс на по-богата селекция от прически, но да не се отплесвам). Та брат ми пожела да има опашка, което за времето си бе мега алтернативно. За целта нямаше достатъчно дълга коса, но това не бе пречка за моята креативност. За да постигна искания оптически ефект, подстригах тила му до средата на главата, като оставих по средата лента, за да служи за опашка. Човек може да си представи възхитата на майка ми и наложеното от нея вето да не докосвам повече ножиците и машинката за подстригване на дядо ми. Друг заветен спомен топли дните ми как едно лято след детски лагер се върнах без здрав чифт дънки. В крак с модата бях ги нацепила по колената отстрани на глезените, за да падат свободно. Не познавах спирачки що се отнася до стил! Днешното поколение. Купуват си дънките директно разпрани, с нашивки, с пайети. Слагали ли сте капси на кожено яке, зашивали ли сте с бод зад игла нашивки на Iron Maiden. Аз лично не, но метълите от моя клас ходеха една седмица с лейкопласт по пръстите. Всичко се жертваше в името на индивидуализма. А се смеех на времето на баща ми като разправяше, че те са се забавлявали с един магнетофон цяло село...

За простия селски живот

2008-07-23T23:58:00.000-07:00

Христинка, Али и аз на вечеря. Спагети, салата, червено вино. За преддесерт трева и истории от детството. Али е от Сирия. Семейството му се прехранва от селскостопански двор. Като дете е тичал бос по земята. Нямало по-вкусно за него от голяма сочна праскова. Забивал зъби и сокът потичал по ръцете и врата. Такива няма в Германия. Аз и Христина кимаме "няма, няма". Али бил към осем годишен. Баща му купил касетка праскови и оставил Али да я пази, докато той уреди някакви неща. Али мил праскови и ял. За един час - 17 праскови. Като се върнал баща му и го питал къде са изчезнали половината праскови, Али казал : "измих ги". До ден днешен майка му разправя историята и всеки път като Али се прибере у дома, баща му купува за него касетка праскови.
Леонард Коен пее. Ние сме в Сирия, мирише на земя и пресни плодове.
В двора на чичото на Али имало огромно кайсиево дърво. Клоните му се огъвали от плод. Али и братовчедите му лягали под дървото с крака опрени в стъблото. Някой от тях ритвал и кайсии се посипвали по земята. Лежали на сянка и се тъпчели с плодове, било като в рая. "Няма по-хубав и прост живот от този на село." Аз и Хриси се замечтахме. Али добави "Толкова е прост и безгрижен, че не мога да си представя да се върна към него."

In Memoriam

2008-06-16T04:20:00.000-07:00

BBC News:

The Swedish jazz pianist and composer Esbjorn Svensson has died in a scuba diving accident near the Swedish capital Stockholm. He was 44.

His Esbjorn Svensson Trio, known as EST, became renowned for bringing jazz to a younger audience.

They gained international acclaim playing in rock venues, using light shows and fog machines at concerts.

The music of EST drew on disparate influences, ranging from classical music to funk.

Burkhard Hopper, EST's manager, told Reuters news agency that Svensson had died on Saturday in Sweden's Stockholm archipelago.

"Musically, he was the light that lit the world because in what he did he was pushing boundaries," Mr Hopper said.

"His music inspired people in all corners of the world."

http://www.youtube.com/watch?v=Ew0Hs7-hX6E

за Мицето и мислите

2008-05-22T04:26:00.000-07:00

Радвам се, че познавам Миленски. Разговорите с Мицето траят минимум 2 до 3 часа. Концентриран обмен на мисли. Някак ме ощастливява (има ли такъв глагол?). Думата "равносметка" хич не я обичам. Причинява ми директна асоциация с бакалски тефтер и молив зад ухо. Реших да си поставя няколко правила. Без особен логически ред и без степенуване по важност. А именно: да избягвам мазно и пържено; да спра да ръся сол по храната си с повод и без повод; да не бъда възприемана като даденост (моя задача е да го променя); да отхвърля маловажните неща в плюс безкрайност (или в минус, ако е възможно); да казвам когато нещо не ми харесва; да казвам комплиментите, които мисля. Стига за начало. Днес е почивен ден тук. Отивам да си разходя новите дрехи. Довечера ще се видя с Миленски, ще има мисловна храна. Както всеки път.

/./

2008-03-22T03:28:00.000-07:00

Установявам странна обратнопропорционална зависимост между градуса на личното ми настроение и нуждата ми да пиша. Не че сега съм в скапано настроение, просто ми се пише. Вчера Зара получи колет. От майка и за всички и по повод Великден. Освен индустриални количества бонбони и шоколади беше пратила и от тези джаджи за сапунени балони. Със Зара седяхме поне 2 часа проснати по диваните и в духане на балони. Открихме алтернативното състояние на нирвана, а именно - да седиш метнат на някоя зелена поляна, да писукат птички и тревички (ако се наведеш достатъчно ниско, можеш да чуеш как тревата расте - май го четох някъде) и да правиш сапунени балони. В притурка някой да принася хапки и напитки, и по някой готов свит джойнт на сребърна табла. Рай. На човек наистина малко му трябва.

В обувките на един самоубиец

2007-11-04T05:17:00.000-08:00

Има някаква романтика в самоубийството чрез скачане от мост. Сещам се за поне три филма, където това е представено така апетитно, че ти се приисква да се метнеш от първия възможен мост само заради красотата от падането. "Анджел-А" на Люк Бесон. Андре и Анджела решават по едно и също време и на едно и също място (мост над Сена) да сложат край на земния си път. Ммм, Сена, Париж, любов като на кино. Поезия.
Реалността обаче е различна. Брутално сурова към всякакви опити за подобна романтика. Виждали сте железопътни мостове. Вървели сте по тях или сте преминавали с превозно средство, или и двете. Това са пътища над влакови релси. Всички те имат нещо общо. Обезопасени са от романтици-самоубийци. Трудно е да се метнеш от тях, особено в онази част от тях, която минава над железопътната линия. За подобно геройство са нужни особени акробатични умения или резистентност към токов удар. Мдам. Да прекратиш живота си си е лично твоя работа, стига да не се бъркаш във влаковото разписание. Имах огромното желание да заснема моста в София, който ме наведе на тези дълбоки разсъждения над причинно-следствената връзка между самоубийството, мостовете и влаковете. Въпросният мост е с дължина над 100 метра. Предлага прекрасна гледка към квартал "Обеля" и безброй възможностти за безпрепятствен скок. Навсякъде освен над влаковата линия, където има двуметрова ограда, височина достойна единствено за атлети от ранга на Стефка Костадинова.
В братска Германия са решили по-дискретно проблема с досадните скачачи върху железопътни линии. Там като продължение на моста зад парапета има козирка, по която има токово напрежение. Ако имаш неблагоразумието да скочиш върху нея хванат за парапета, ще докажеш някой друг физичен закон. Човекът е добър електричен проводник, за жалост става само за еднократна употреба. И така, като самоубиец-романтик имаш възможност да скочиш отстрани на козирката, която като по чудо свършва на метър над релсите. Метърът разлика (по мои велики умозаключение) е за избягването на крак, ръка или друг крайник, отклонил се случайно при падането. Абсурд, логика, здрав разум, болен мозък, търсим ли или са ни дадени отговорите.

Животът в розово

2007-10-19T05:25:00.000-07:00

Един месец почивка. Повече от месец. Вакуумирах се за пет седмици и се отдадох на лентяйство и сълзи. Сълзите лекуват дори и когато няма какво да се лекува. Беше около два часа следобед, делничен ден, София. Бях си у дома. Висях в "билкова", пиех кафе и се чудех как да убия следобеда докато другите съвестно (и не чак толкова) се трудеха. Избирах между алкохол, лека дрога и кино. Реших да обезспокоя брат ми, който се числи от трудещите се. "Мите, имаш ли време да провериш какво дават по кината и ми се обади, ако намериш нещо свястно, моля те." Обявила съм война на всички Мултиплекс, Мегаплекс и останали, не стъпвам в подобни и брат ми го знае. Имам избор между "Одеон", "ЕБКЦ", "Ялта" и "Дом на киното". Брат ми се обади след 7 минути и свястното беше "Животът в розово" от 14:30 в Ялта. Платих набързо и отидох. Посрещна ме любезния персонал (три на брой) на кино и фитнес Ялта. Оказа се, че съм единствена. Помолиха ме да почакам някой друг да дойде, за да пуснат филма. Тръснах се в едно канапе, надух си Тори и чинно зачаках. За моя огромна радост след малко дойде един младеж с раница. Персоналът дружно ми се усмихна със съответното подканващо кимване. Взех си билет и прожекцията можеше да започне. Спогледахме се с младежа, бяхме единствени в залата. "Частна прожекция май." Изкискахме се и беше време за Едит. 2 часа гледах в захлас, подсмърчах и триех очи зад очилата. Усещах младежа зад мен. И той хълцаше. Финал и светлина. Странно как 2 часа съвместен рев може да те направи с непознат по-близък от хора, които познаваш от години. Усмихнахме се един на друг. Сякаш имахме обща тайна. Хм...

Dublin

2007-10-17T16:17:00.000-07:00

Dublin. 21.08.2007. Такъв шарен го видях

E.S.T. - 11.07.2007 - Burg Wilhelmstein, Wuerselen

2007-07-12T01:12:00.000-07:00

Плът за храната

2007-07-10T13:59:00.000-07:00

Понякога има ли усещането за страх? Никой не трябва да разбере колко съм ранима. Ще ме плячкосат, непременно. Душата. Ще я обезкървят и изплюят. Ще изядат спомените ми и ще ги сервират другиму - умъртвени, покварени, вгорчени. Усещането за цялост. Мислех си. Нямам никакви проблеми с физическата голота. Общи душове? Е, и? Тела. Срам - единствено да кажа чувствата си. Имам един спомен от детството. Ярък, богат на мирис, звук и температура. Затварям очи и усещам дъха на майка в ухото ми. Буди ме. Внимателно. Късно през нощта е. С брат ми се обличаме в просъница. Слизаме надолу с асансьора. Четиримата с татко. Крушката е гола и дразни очите. С брат ми сме примижали. Навън е прохладна лятна нощ. На паркинга пред блока сме. Задните седалки на колата са смъкнати и покрити с одеала, така че с брат ми да можем да спим. Потегляме. С брат ми сме допрели глави о прозорците и гледаме навън. Уличните лампи осветяват празни тротоари. Хубаво е. Мирише на бензин и чисти завивки. Отиваме с нашите на море. Храня се с този спомен когато имам нужда. Никой не казва нищо. Просто сме заедно, на път и щастливи. Всеки ли си има острова?

срам

2007-06-19T10:03:00.000-07:00

Днес станах в 16:30, всъщност в 10:30, но след това пак си легнах. Цял ден се боря с махмурлука. Вчера е било знаменито. Помня само как говорих с полицаи, провериха ми документите и ме предупредиха, че не мога да спя на обществени места. След това съм се прибрала някак до нас. Бяхме на вечеря с Цара, пихме бяло вино, после още бяло вино, пак бяло вино. Днес си разглеждах снимките от камерата. Ина и Цара с чаши вино в ръка - от поредицата има едно 50 броя, явно пръста ми се е заклещил на снимачния бутон, снимки на кецовете ми? - 4 броя, една е на фокус, около 30-40 снимки на улицата, няма нито една на фокус, камерата ми не е пригодена за нощни снимки без статив. Било е знаменито. Да. Досега не ми се беше случвало да ме проверяват полицаи. Бяха всъщност мили и загрижени. Не променя факта, че ме е срам.

асоциално животно

2007-05-25T17:50:00.000-07:00

Не че не рева на филми, правя го. Често. Досега не бях плакала на комедия. Sister act 2, учениците на музикалния клас печелят наградата. Аз рева, дори хълцам, от радост. Божке, удря ме критическата. На 26 вече имам 3 бели косъма. Не мога да спя. Заспивам внезапно. Забравям. Бъркам дните. Не знам дали е достатъчен повод да си взема някакви успокоителни. Утре май ще отида да плувам. Случи ми се да се държа асоциално. Цяла една вечер. Следствие на употреба на алкохол и пушене на билки. Хареса ми. Да се държа асоциално. Един тип бутна Цара в дискотеката. Бутнах го обратно и почнах да го гледам лошо. Мога да гледам лошо. Дори ми се връзват. Усмихнах се. Лукаво.:) След 5 години ограничения, установих, че човекът не е социално животно, а асоциално. Поне от време на време му се иска да бъде. За компенсация на всичките онези правила на поведение, които спазва от дете. Хм.

Little Miss Sunshine

2007-05-20T03:19:00.000-07:00

Olive: Grandpa, am I pretty?
Grandpa: You are the most beautiful girl in the world.
Olive: You're just saying that.
Grandpa: No! I'm madly in love with you and it's not because of your brains or your personality.

Имам много причини, за да се влюбя в този филм. Мъдър е, без да е менторски, човешки е, без да е сладникав, напомня ми по различни причини за "American Beauty", "Me and you and everyone we know" и за дядо ми.

Dwayne: You know what? Fuck beauty contests. Life is one fucking beauty contest after another. School, then college, then work... Fuck that. And fuck the Air Force Academy. If I want to fly, I'll find a way to fly. You do what you love, and fuck the rest

Един почивен ден

2007-05-17T15:24:00.000-07:00

Познат ли е онзи гаден тик, който ме сполетява винаги в неочаквани почивни дни, толкова неочаквани, че когато не съм на работа (работя винаги през събота и неделя) изпадам в странна меланхолия. Днес е четвъртък и е почивен ден. Определено съм неподготвена. Имам 3 електронни пощи и 5 сайта, които посещавам почти ежедневно. Днес ги браузнах минимум десет пъти, всеки един от тях, в различна последователност. За всичките близо 80 посещения нямаше нито количествено, нито качествено изменение на състоянието. Имах един единствен нов мейл, който Милена ми каза, че току-що е пратила, тъй че може да се прецени нивото на изненада. Още към 6 бях готова с курсовата си работа. Към 5 си свих джойнт, който ме хвана по чорапи и за да не изпадна в амок си поръчах китайско по домовете. 30 минути докато дойдат и вече виех на умряло. После преядох. Грух. Налях си и червено вино. Поне като ще се мре да е качествено. Утре предавам курсовата. И съм на работа. Остава и да не вали.

4 дена Риека, Хърватска

2007-05-16T02:28:00.000-07:00

Кратко, но интензивно. Риека е може би единствения град по хърватското крайбрежие, който не прилича на хиляди други, построени, за да може да си ги пращаш фотографисани на картичка, полирани и стерилни. Влюбих се в индустриалната зона на този град, доковете
с ръждясали кранове, които местните мразят.

26.04.2007 Düsseldorf

2007-04-26T13:14:00.000-07:00

Днес бяхме на поредната изложба от курса ми по фотография. Инспирирах се да снимам и после да побърникам с photoshop и пускам няколко резултата.

П.П. За пореден път се убеждавам колко се влияя от конструктивизма. Амин, дай боже всекиму.

23:10

2007-04-24T14:09:00.000-07:00

След като подобаващо напълних с текст главата на нищо неподозиращия Пепи (гражданин на Република Германия с немски произход) с минимум 6 кила мъдрости относно изкуството на фотографията в следвоенно време (бях вдъхновена от предшествалата екскурзия от семинара ми по архитектурна фотография) седнах да издевателствам над компа си. Той е строго неодушевен предмет. Следва - мога да го тормозя без гузна съвест. За шест години престой в братска Германия съм се прибирала в нас общо 12 пъти - два пъти годишно както всеки може да сметне. С всяко едно прибиране нараства нуждата ми от такова. Едва стъпила на немска земя пресмятам кога пак ще се върна у нас. Немците подаряват по четен брой цветя. Сега преброих - осем лалета. Няма значение - нечетният брой е някакво езическо суеверие. Сложих едното лале в чаша за чай. Сега са едно и седем. Нечетни числа. Все пак така е правилно. Отказвам да се разбирам, отказвам да сменям кръвта си, и корените си, и възпитанието си. Човек на света съм и все пак отраснах с филия с масло, лютеница и сирене. Когато пуша трева ме избиват сентименти. Хммм

Бунтът на Z на Марс

2007-04-02T07:29:00.000-07:00

Сещам се за няколко филма, които ме разочароваха по някакъв начин и един единствен, който направо ме вбеси. Не става въпрос за безвкусни комерсиалки от типа "Батман завинаги". С времето развих детектор срещу подобни и ги улавям само по заглавието и актьорския състав - почти винаги успешно - и не си губя времето да ги гледам. Пиша за филми, в които малките несъответствия с личните ми представи и слабите места ми развалят удоволствието от цялото гледане.

Преди време гледах "Мила от Марс". Обожавам българското кино. Особено старите филми. Винаги присъства по една леля Донка от горния етаж (задължително трябва да е от горния , за да и се предостави възможност ежедневно да изтръсква покривката от масата върху прането на долния етаж). Тя крещи по внука си, кара се със съседа, че вдига шум между два и четири и вари лютеница или компоти (в зависимост от сезона) от сутрин до вечер. Тази леля Донка, ще ти постеле на колосани чаршафи, когато си й на гости, и сутринта ще ти приготви мекици с пудра захар. И сприхавото в нея ти е мило, защото няма злоба. Такова уютно и мило настроение ме обзе и в началото на "Мила от Марс". Весела Казакова както във всички роли, в които съм я гледала, бе истинска и блестяща, а старците във филма почти ме накараха да хвана веднага автобуса до първото санданско село, за да изпуша с тях на залез слънце по джойнт, да слушам щурците и наоколо да мирише на пръст и сено. Филмът ме беше грабнал до появата на главната мъжка роля. Образът на млад интелектуалец и чудак бе предварително подплътен чрез разказите на старците. Учител, наранен от грозотата на новото време, от новите ценности (разбирай - пари, коли, дрога) се оттегля и обрича на самота в скалите, взимайки със себе си единствино книгите си. В мислите ми изплува образ на слабоват младеж, със замечтан поглед, одухотворен от странното си битие, с набола брада, следствие на отшелническия му живот. Огромно бе разочарованието ми, когато в ролята се появи едър екземпляр с "модерна" подстрижка, оформено катинарче, поглед, в който четеш как мислено дояжда кебапчетата преди час поръчани в "Сръбска скара". Речников запас - 100 думи с подсказване, фигура на кечист от американската федерация. Съжалявам за актьора, чието име не знам. Той може и да не е лош в професията си и има своите качества. Неадекватният кастинг, обаче, ме накара да смятам, че или е пряк роднина на някого от снимачния екип или ги е заплашил с физическа саморазправа, ако не получи ролята.

Вчера говорихме за "Мила от Марс" и си спомних за огорчинието ми (да не кажа бяс) в края на филма. Филм нов, с актуална фабула, страхотна актьорска игра (имам предвид всички освен гореспоменатия), също толкова страхотна режисура, който можеше и да не завършва така - опропастен от един актьор и ужасно предвидимия хепи-енд. Предвид рекламата, реших да не гледам "Бунтът на L".

У дома

2007-03-21T07:37:00.000-07:00

Преди малко кацна гълъб на балкона. Отидох да си взема камерата да го снимам. Не я открих. И тук стаята ми има съответния разпилян вид. Котаракът ми тежи 10 кг. Това за котка е доста. Реших да си направя чай. "Алпинист" - обичам българските чайове от едно време. Без връвчици и подобни. Като дете на вилата дядо правеше всяка сутрин "Маточина" или "Турист". Пиех го с 3 супени лъжици захар. Чудовищното количество естествено не се разтваряше напълно в чая и накрая си го изгребвах от дъното на чашата. Дам, бяхме млади и имахме бърз метаболизъм. Обичам първата седмица у дома. Изпадам в някаква сладка летаргия. Почти не излизам от нас. Гледам сериали и чета Съмърсет Моъм. Има някакво деликатно чувство за хумор, обичам го. Гълъбът се е пръждосал. Така и не намерих камерата. Отивам да си намачкам тлъстия котарак.

А съвестта?

2007-02-22T16:58:00.000-08:00

Поредна глава от терапията. Ако имам душевен скалпел, оперирам на първо място егоцентризма, самочувствието, съвестта, всичко, което пречи на моментния порив. Трябва да ги слагат в пакета при раждане. Душевните скалпели. Понякога имам усещането, че ако стъпя във вода няма да потъна. Ще газя по повърхността като някой шибан господ и делфини ще ме спъват. Правилно, решението е правилно, съвестта ми е чиста. Стомаси, пеперуди, всичко е нелепа измислица и пропаганда. Москва не вярва на сълзи. Ще спя праведен сън. А съвестта?

мечтите си отиват

2007-02-11T14:38:00.000-08:00

за 14 часа колкото трае един делириум и бавното изплуване към повърхността, преминаваш през еуфорията от факта че си недосегаем, депресията, осъзнавайки, че предното е илюзия, прибиране към къщи, секундното заспиване. Вървейки, едва не откъртих страничното огледало на една кола. Събуждам се с металния вкус и странното усещане, че ушите ми кървят. Погледнах се в огледалото, било е само усещане, но погледът ми ме стресна. Може би очите ми са кървели. В някой минал момент на делириума. Когато отворих очите си, изкривих врат назад. Вратата беше отворена. Бях се завила на половина с едното одеало и другата половина с другото. Поне развеселихме публиката. Мамка му настъпих с бос крак писалка. Трябва поне да направя пода проходим. И все пак има пулс. Водата е студена и особено вкусна. Винаги е такава след такива нощи. Ноща и алкохола имат странна симбиоза. Защо никой не се напива по пладне, е рядко поне. Хммм. Rosenstolz и да си лягам. Лека нощ.

_________

2007-01-14T17:06:00.000-08:00

Свивам си джойнт и се опитвам да изпуша съвестта си. Не по принцип. Точно сега. Нали всеки има мнение за себе си и идеали и принципи за мизерното си съществувание. Когато собственото ти мнение за себе си и това на хората, които чувстваш близки, неумолимо несъответства и когато с пълна сила осъзнаваш това фатално разминаване... Усещам, че ми се гади и гнусна топка се е свила в стомаха ми. Плюх на жалките си принципи. Жалки, но са си мои, нали така. Моето, аз, собственото, обичам да пиша в първо лице единствено число. Това, което се случва с аза, ме радва да анализирам, така храня гладното си его и заспивам усмихната. Джойнтът въпреки това не помага, все пак олекна - нали го написах...

Приказка по блога

2006-12-06T12:47:00.000-08:00

Сещам се за една приказка на Джани Родари, в която едно момче носело на майка си в знак на обич и послушание вода в ушите си. След няколко неуспешни опита да достави водата по гореописания начин момчето си изяло тупаника и дотам с добрите намерения и пътя към ада. Точно в такова състояние се намирам и аз сега. С вода налята в ухото като злополучния Джакомо (или както му беше името) влезнах в стаята си и пуснах pj. С гола глава ми е агресивно бунтарско. Сетих се, че не нося водата нито на майка си, нито на когото и да било другиго и с досада я изтръсках от ухото. Понякога бръсненето на главата може да се превърне в нещо адски дразнещо. Машинката ми за подстригване на два пъти загря и трябваше да преустановя процеса за известно време. После си изгорих ухото с нажежените зъбци. За финал събирах сума ти време косми от пода на банята. Дори удоволствието от душа завърши с ухо пълно с вода. Поне се сетих за Джани Родари и приказки по телефона. Тази вечер ми е пак неопределено. Брат ми твърди, че подстригването на собствената коса е суициден акт. В интерес на истината се чудех какво да правя. Снощи си правих маска и баня на краката (имам чувството, че ме хваща манията на отчаяните домакини), днес исках да разнообразя битовите дейности, а и плешивостта ми прилича.

За Русия с любов

2006-11-24T05:35:00.000-08:00

По повод една изложба в Бон "Конструктивизъм - от Татлин до Кандински", която посетихме по време на президентските избори, реших да постна няколко любими творби на Малевич и Лисицки, и филмов плакат на "Moulin Rouge".Enjoy

...

2006-11-20T16:59:00.000-08:00

Има един определен стадий в процеса на перманентно недоспиване, който ще нарека период на насищане. (Типичната ми дарба да помня заучени фрази от учебните часове в гимназията не ме е напуснала.) В този стадий просто седиш буден. Крайно необходимите дейности - единствени, които си в състояние да извършиш - се заключават в безкрайно съзерцаване на ноктите на ръцете, понякога и на краката, (зависи от това дали си смогнал да си свалиш чорапите), усърдно гризане на кожичките на ноктите на ръцете, на краката ми е трудно - не успявам, и когато всичко това стане някак странно монотонно и плашещо - писане на поредната безсмислица в личния блог. Този стадий има навика цинично да се разтяга във времето, че сам забравяш причините на безсънието и дори игнорираш упорито факта, че ти се спи. Склонна съм да го сравня с последния стадий на алкохолизма - постепенно забравяш защо аджеба пиеш, дори няма вече нито нужда, нито жажда, останал е един гнусен автоматизъм. Когато най-накрая изпаднеш в съня-кома, почват безкрайните кошмари, че непременно няма да се събудиш. Стряскаш се всеки половин час и установяваш не с раздразнение, а с успокоение и дори апатия, че е още тъмно. Всеки що годе нормален човек би изтрещял на циклично повтарящата се Red River на Laika. За мен е единственият възможен начин да затворя очи без да чувам собствения си глас. Трябва да спра да пиша. Сега. Ще се постарая да изключа компютъра. Дори да легна. Дори да затворя очи. Ще прочета това утре, за да ми напомни. А може би по-късно. По-добре по-късно. Дам.

Безсъници в Аахен

2006-11-19T23:23:00.000-08:00

"Имаме ли в семейството луд? Не някой ексцентрик, който от време на време скандализира роднините или някой пристрастен към алкохола и други лекарства - такива имаме много. Някой със странни тикове, някой, който без повод почва да крещи, да търчи в несвяст, да го избива студена пот и да се представя за Мария Магдалена, някой истински ненормалник?"
"Не знам да има. Защо?"
"Снощи сънувах дядо."
"Дядо ти не беше луд, много добре знаеш."
"Знам, разбира се, стана ми странно, че го сънувах. След толкова време..."
"Това, че сънуваш дядо си не те прави луда."
"Да, имаш право... Липсвате ми"
"Това, че ти липсваме е нормално."
"Това няма нищо общо с темата, по дяволите. Казах го просто така. Темата за лудостта я приключих."
"Откъде да знам, прескачаш темите и не ми даваш знак."
"Именно за това говоря. Дори тази фиктивна беседа... Мислено разговарям винаги с теб - странно. Май ще ви се обадя тази вечер. Или ще поспя. По-дълго..."

Строители на съвременна България

2006-11-05T05:35:00.000-08:00

Една снимка на брат ми, която пак ме вкара в хроничното ми носталгично настроение. На фон са Badly Drawn Boy - Easy love, за да се запази цялостната концепция.:)

Настроение във вторник вечер

2006-10-17T13:08:00.000-07:00

Гледах клавиатурата съсредоточено приблизително толкова време, колкото е нужно на нормален човек да осъзнае безсмислен акт. Сигурна съм, че на мен ми бяха нужни поне тридесет секунди повече, за да отместя сепнато погледа си. Фиксирам черните клавиши с твърдото убеждение, че в един момент ще ги хипнотизирам и ще натракат нещо смислено. Напоследък прекалявам с тревата. Мдаммм. По-лошото - осъзнавам, че ми харесва. Пълня една огромна чаша с чай, която ми бе подарена за миналия рожден ден, вече не помня от кого, и на която има нарисуван на жълт фон син паяк. Трябва да е паяк, има мрежа на чашата. Свивам си бавно цигарата и спирам за момент, за да си пусна в паузата музика. Тишината ме изтощава, неопределено. Чаят е на масичката до леглото, цигарата е свита, сбутвам пепелника между няколко фотоалбума и избирам филм - Louis Malle - Асансьор към ешафода *всъщност дори не знам дали така е преведен на български*. Важното е, че подхожда на обстановката и настроението, спокойно, но не тихо, обясних защо. Всичко трябва да спада в концепцията. Дори петте чифта обувки, които си търсят място под лампата в минималната (не минималистичната) ми стая. Те са разхвърляни, заради ролята им на хаос в живота на поколението ми и специфичния вид, към когото се числя. Всъщност от седмица ме мързи да си оправя стаята. Трябва да престана да се опровергавам. Ще спра да се гледам насериозно. Май ще пусна филма.

Check 2

2006-10-17T09:51:00.000-07:00

Явно на първия блог така му било писано - да изчезне в небитието по стечение на обстоятелствата и по елементарната логика на нехайното потребление от автора. След кратка равносметка, че загубите са минимални, а спомените са всичко се взе разумното решение за началото на нов блог. За поколението на тихите революции, шумната самота и несигурното бъдеще. Е дано да е приятно.